Поезия
Намерете вдъхновение и красота във всяка дума!
Поезия
Изследвайте света на изкуството и емоциите чрез моите поетични произведения.
Българска магия /Моята причина да остана в България/
Двама млади косачи събличат
мoкрогърдите топли ливади;
Самодиви среднощни обричат
закъснели пастири на клади.
Задушена от люляци стене
водокосата селска чешма.
Няма сън, няма миг, няма време…
За любов тихо пее мома.
Жълта стомничка, липово жълта;
Бели въглени. Синя магия;
Върху огнена черга тела
нестинарките странджански вият.
Мека гайда. Пелин. И безумие.
На огнището леща бълбука.
Кой ще пие от жълтата стомничка,
ако аз си замина оттука?!
Новогодишно пожелание
Най-последната обич отмина.
Зад гърба си ще хвърля подкова.
Пак на прага ми чака година
обещаващо гола и нова.
Ти безсрамна и гола, годино,
водиш лятна любов под ръка.
Прибери си в на зимата скрина
всяка кратка измамна дъга.
Със шампанско пияна не влизай –
трезва в моя живот се яви.
Гордостта ми отказа ти виза.
Тя е граница тънка. Прости.
И защо да съм тъжна, годино?
За кого да заплача, кажи?
Не, недей в полунощ през комина
да ми пращаш подарък – лъжи.
Не, не идвай, годино! При друга
отиди, като него. Не стой.
Той – грижовен съпруг, тя – съпруга.
Подари му причини безброй.
Аз не искам, годино, предатели.
И без тях много трудно живея.
Дай ми сила и верни приятели.
Любовта му към мен дай на нея.
CV
Когато съм ранена,
за мен не ми е жал.
Приличам на антена
загубила сигнал.
И без въобще да зная
каква ми е целта
започвам да чертая
дъги във пепелта.
И влюбвам се най-искрено
в измислени герои.
Повтарям все умишлено
крушенията свои.
Щом мразя или любя,
като тротил гърмя.
И много често губя
парите си в съня.
Не виждам надалече.
И по-добре така.
И не подавам вече
протегната ръка.
Не усвоих походката
на падаща звезда,
а пия чиста водката
в квартална механа.
И пуша по кутия
най-тежкия тютюн.
Така ли ще убия
сърцето от чугун?
За мен не се намира,
като "за всеки" влак
и с грим не се маскира
непоправим дивак.
Аз не предлагам рамо,
а просто ръб скалист.
Ще ме обича само
доказан мазохист.
Теория на вероятностите
Теоретично ме обичаш
и вероятно има как.
На уравнение приличаш,
със сложен за безкрайност знак.
Величини наместо рози
и степенуване по чин.
Теории в огромни дози,
а резултатът – все един.
Навярно аз, като блондинка
не схващам. Е! Не си познал.
Нелепо е да си половинка
на достолепен Блез Паскал.
Едва ли ме е наранявал
изкуствен интелект, но пак
кажи защо не остарявал
еднакво другия близнак?
А има силна вероятност
под нула да се изчислим.
И знам, въобще не е приятно,
но огънят оставя дим.
Урок по обичане
Въпросът на века
по устните ти тича:
Стоиш пред мен и питаш
„как да те обичам“?
Обичай ме цигарено
във обедна почивка.
Като ракия южна –
лютива, ала пивка.
Обичай ме трагично
сценично-романтичен.
Като прекършен клон
от зрялост ме обичай.
Записвай ме измислена
в таблет или тефтер.
Откривай ме рисувана,
в картина на Ешер.
Обичай ме влудяващо
с сърцето и с ума.
Напълно пренебрегнал
Закона за шума.
Обичай ме разтърсващо
по маниера стар
на задната седалка
на автобус „Чавдар“.
Денят на бръмбарите
С вятъра се състезава
обич във свободен стил.
Тебе аз те съчинявам.
Мене ти си изчислил.
Ти си непрочетен том
в Харвардската библиотека.
Там, освен да вляза с взлом –
няма вход или пътека.
Ти си земен кръговрат
скрит във облачно съзвездие.
Аз ревнувам на инат,
ти обичаш за възмездие.
И поставени във плен
в клетките си разнебитени
днес празнуват имен ден
бръмбарите във главите ни.
Световъртеж
Денят излетя от перваза,
като гларус… и се стопи.
Ти защо… аз защо не ти казах
че светът се върти?
Светът все се сърди на нас.
Светът е ужасно себичен.
Дори да те няма за час
от него съвсем се отричам.
И вятър от болка роден
ме моли да седна да пиша.
Когато си тръгваш от мен,
земята престава да диша!
Сама и притихнала в мрака
за тебе е моята гръд.
Доплувай при мен, ще те чакам,
с кръвоносно-плавателен съд.
Защо са ми юлския ден,
листопада и бялата зима?
Когато се връщаш при мен,
аз всичко си имам!
Приказка за лека нощ
На остров в далечно море
живеела тъжна принцеса.
Не знаел светът как, къде –
далеч от брега и прогреса.
И само звезди и луна
й светели в нощите тъмни.
Безкрайно далеч и сама
сънувала бури и мълнии.
Когато на пустия бряг
един капитан акостирал.
Нестъпил все още със крак
защо е там вече разбирал.
На тази склиста земя
във бури и пясък облечена
открил в този миг любовта –
за него родена, наречена.
И островът станал им дом.
Нарекли го двамата Точко.
От изток могъщ вълнолом
ги пазел във тъмните нощи.
На първата пълна луна
зла вещица им завидяла.
Магия за черна вина
с вълните по кея разляла.
И Точко потънал завчас.
със него принцесата клета.
А принцът със счупен компас
отплувал в далечни морета.
Екосфера
Делят ни днес по цвят и роли.
Светът, уви, дори не е разбрал,
че няма доживотни протоколи
и филмът може да е черно-бял.
Земята се задъхва упоена
от газове отровни и лъжи.
В социални мрежи риба заловена
е нашата храна. И ни тежи
в ръцете скъпа сметка
от ресторант с звезди Мишлен.
След тази много тъжна равносметка
благодаря на Бог, че си до мен!
На вятъра благодаря, че още носи
надежда и доверието в нас.
Трептенето на мисли боси
и нотите на топлия ти глас
са всичко, от което има нужда –
и въздухът, и огън и вода.
На нас земята ни е твърде чужда.
Добре дошъл, любими у дома.
Порой
Септември препъва се в зноя
и излива порои над рая.
Аз те чакам безмълвна и твоя,
като вятър заседнал в безкрая.
Аз те търся във топлата шума
и понякога есенно плача.
Като лист неотронена дума
се топи и се слива със здрача.
Аз те искам – пределна и ясна.
Да започне сега листопада!
Есента е ревнива и бясна
и гори пеперуди на клада.
Мили мой, от олтара небесен
ще измие скръбта ни пороя.
И е светло, защото е есен.
И съм твоя, завинаги твоя.
Long shot
С фалшиви бои, с твърда четка,
върху платното – живот
сами нарисувахме клетка –
тъмнична, без изход и вход.
Душите си сгънахме в раница –
готови за път сме били.
За нас хоризонтът бе граница,
която сега ни дели.
Безпътно остана и времето –
седем часа се влачи назад.
Безуспешно се мъчи да вземе то
топлина от среднощния хлад.
Правилата са – да се спазват.
И готови за път сме били.
Но пък старите хора казват:
"А дано, ама надали".
Рецепта за еклери
На първо място обич взимаме
и я замесваме с ръце.
Продуктите, които имаме
в дома на своето сърце –
лъжичка радост, бучка огън,
мечти и щипчица тъга,
ги смесваме до еднородност
и ги нареждаме в тава.
Печем в умерено загрята
с доверие и грижи пещ.
И пълним с крем от добротата
във нас, докато е горещ.
И ето всичко е готово.
Целувка скрих във крема лек.
Направих еклери от слово
за най-прекрасния човек.
Матрична механика
Къде си ти, къде съм аз
в реалността ни нефизична?
Светът излива върху нас
вина с механика матрична.
Понесли куфари с тъги
без сърцебрани и компаси
вървим през бури, под дъги
и търсим пътя към дома си.
След неизменния потоп
дъгите знак са за надежда.
Божественият фотошоп
по цвят живота ни подреджа.
Прегръщат парещи фотони
пречупената светлина.
Превърнали сме се в шампиони
в минаването под дъга.
***
Добро утро, Утехо,
пак ми пращаш дъга.
Скрита в твоето ехо
ме прегръща тъга.
Аз си зная урока,
но ти правя напук –
всяка грешна посока
ме е пращала тук.
И не мога тъй леко
да направя завой.
Добро утро, Утехо,
под дъгата си стой.
Мълчаливо
Разчупи свършващата зима
последния си стъклен ден.
Благодаря ти, че те има,
да палиш огъня във мен!
Взриви липата своите планети-
ухания на пролет и на смях.
Благодаря ти, мили, че усети
парфюма ми сред всички тях!
С въздушни длани ветровете
люлеят топлите пшенци.
Благодаря ти за ръцете,
люлели моите къдрици!
Треперят пепеляви есени
и настояват да те пусна,
а ти прочиташ всеки трепет
на мълчаливите ми устни.
И падат не листа, а думи.
Да, тази есен листонога
като олтар е помежду ни.
Заклевам се, без теб не мога!
Виж, тишината вече чука
в прозореца ни замъглен.
Благодаря ти, че си тука
и мълчаливо вярваш в мен!
Ресторантът на гарата
Бутилката е празна с алкохол,
а устните – пресъхнали от влага.
„Свободен е, вземете този стол –
реквизит от неписана сага“.
Не чакам никой и не си мисли,
че искам теб да видя, гледайки навън.
От розите с настръхнали бодли
цветарките не плачат ли насън?
Не чакам никой! Никой не ме чака.
Не искам никой. Ти не искаш мен.
По релсите на дланите ми трака
пулсът от метила ускорен.
Бутилката е празна с алкохол,
навярно днес ще закъснее влака,
така че, келнер, моля, дайте стол
за другото ми аз, което чака.
Тази нощ
Не ме гледай, не ми говори…
Тази нощ ще танцувам със здрача, взет за спомен от твойте коси.
Но, повярвай ми, няма да плача.
Не ме гледай, не ми говори…
Тази нощ ще танцувам със здрача,
взет за спомен от твойте коси.
Но, повярвай ми, няма да плача.
Не ме гледай, не ми говори…
Тази нощ сам самичка ще крача
по пътеки на мъртви мечти.
Но, повярвай ми, няма да плача.
Не ме гледай, не ми говори…
Тази нощ ще пристигне палачът,
колещ чувства, разстрелващ съдби.
Но, повярвай ми, няма да плача.
Погледни ме и „сбогом“ кажи!
Тази нощ ще танцувам със здрача,
взет за спомен от твойте коси.
…И не вярвай, че няма да плача!
Кръговрати
Отиват си в светлинните пожари
и времена и облаци, и хора.
И ясно и понятно е, че утре
звездите ще окапят от простора.
И есента, ленива като котка
ще ходи по презрелите лозници.
Със своята престорена походка
ще плаши вечно прелетните птици.
А най-накрая с тебе ще останем
самотни и щастливи цяла зима.
И ти за мен-съвсем неразбираем,
и аз за теб-до край неповторима!
Истинска
Бяло е…
От бялото набъбват чувства.
Студът мирише.
Дървото е високо
и безмълвно,
самотно,
но недостижимо.
Ще бъда истинска
и ще живея горе на дървото.
***
Запомни ли най-есенния ден?
Лозите жълти пъплеха в безкрая
и тъжни късно зрели плодове
разказваха на враните за Рая.
Запомни ли кога над нас оранжевата въртележка от липови листа се ви?
Под стъпките ни тихо стенеха
попили охрата треви.
А ние? Ние се разделяхме,
умря зеленото и в мен.
Но иглолистните дървета
все още помнят този ден!
Забравено море
Черни облаци. Небето не мечтае.
Пилее се забравено море,
под пясъчните замъци на плажа, заровихме щастливи светове.
Ти хващаше вълни с рибарска мрежа,
опитомяваше сълзи и чувства,
от тишината музика плетеше,
от музиката пясъчно изкуство.
Дъждът разпиля семена на признание
по есенната плажна риза,
отнесе ме салът на боси амбиции,
а тебе на чувствата бризът.
Сега звездите южни чезнат,
под тях за щастие мечтахме,
а бяхме близо до морето,
почти до щастието бяхме.
Пандемично
Нощта е заразена с вирус нов
и кашля сухо, затруднено диша.
Среднощно обяснение в любов
Лирично-медицински ще напиша.
Бъди ми вирус с непознат геном
коронен и до дъно пандемичен.
Свърши ме още с първия симптом.
Убивай ме дори, но ме обичай.
И точно в пет без десет сутринта,
когато мракът с обич се разрежда
разказвай ми как ще спаси света
заразата на нашата надежда.
Земята твърде бързо се върти –
догонва отменения си полет.
Разлиства се във алфа честоти
поставена под карантина пролет.
И нека реактивни ветрове
изстрелят ни с глухарчета – ракети
един към друг, в по-наши светове,
към слънцето, щом няма самолети!
Предсказание
Пише днес във хороскопа:
ще обичам на инат.
Ще съм тъжна Калиопа
в твоя нереален свят.
Ще съм куфарчето дето
неотваряно заключи.
Все едно е общо взето
с мен какво ли ще се случи.
Зима е и как ще да бъда
лятната ти кратка страст…
Зная, моята присъда
е да бъда цветен храст –
онзи в твоята градина,
който в къщи не прибра,
който в ледената зима
от очакване примря.
И когато си замина
ще ти липсва моя цвят
и под бялата пъртина
ти ще ровиш на инат.
И прозрение единичко
ще получиш някой ден:
за да не загубиш всичко
губиш себе си и мен.
Половин сърце
Любовта ни събира,
океан ни дели.
А сърцето не спира
все така да боли.
Тук е моята къща,
моят втори живот.
Във валута се връща
всяка капчица пот.
Там е моята майка
и ме чака във здрача
с чай от българска лайка,
тиха скръб и погача.
И когато на рози
в някой парк заухае
аз си мисля, че този
аромат от дома е.
Как на две се разделя
едно цяло сърце?
И добре да печеля,
аз съм само зрънце
със листа, но без корен,
без покритие чек.
Преуспял и доволен
наполовина човек.
И на всяка половина
поотделно боли.
Но пръстта ти, родино
ще ме чака, нали?
***
Благодаря ти за ръцете,
които, като звук докосват,
за незаслуженото цвете,
за името на онзи остров.
Благодаря ти за очите,
в които уморена плувам.
Благодаря дори за дните,
в които мога да те „чувам“.
И затова, че все дъгите
подпираш с обич и със вяра.
Благодаря ти за мечтите,
родени в твоята китара.
За щастието недопито.
Картината. Сълзата. Стиха.
И за моментите, в които
съседите се възмутиха.
Благодаря ти, че си топъл
насред започващата зима.
Лекуващ всеки стон и вопъл,
благодаря ти, че те има!
Разсънване
Денят започва по сценарий.
в прозорецът- театър.
Пиеса нова, завеси – стари.
Предрешеният вятър,
разлива снощно вино
в небесните гарафи…
Денят започва кофеиново
в измачкани чаршафи.
Денят започва обещаващо –
с еднакви хороскопи.
По обед буря, а следобед
пожари и потопи.
А ние сме почти забравили
бодлите по ръцете ни.
Ела при мен да ги целуна
през тръни небукетени.
Денят започва с предсказание
за люляци и дъжд.
С надежда, като заек сгушена
в нецъфналата ръж.
Денят започва неразумно.
Полита в небосвода
звезда, пристанала на изгрева
със име на войвода.
Две напред
Разрошените ми коси…
Танго ли е или каскада?
Препъвам се във „Р“-то си,
а после да ме хванеш падам.
Води ме ти. Та-ра-та-там!
Вържи очите ми със мрака.
И без да знам, и без да знам…
в прегръдката какво ме чака.
Със две напред, една назад
без грижи, мисли и задачи
мини под цветната дъга,
каквото и това да значи.
И дъх във дъх, ръка в ръка
да се преструваме не смеем.
Хем знаем, че не е така –
назад да крачим не умеем.
***
Прекрасен и сърдито-нежен
си тази сутрин общо взето.
Събуждам се до теб небрежно –
абсурдна, като мед в кафето.
Балканът знае как така
сме тук. Кафето си изпи ли?
Студено е, подай ръка.
Когато нямаш вече сили
за нищичко, със мен ела,
където вятърът не спира.
За цял живот една пчела
лъжичка мед за теб събира.
Обичай ме и стой до мен.
В безкрайността. Дори в колибка.
Ще бъде тъжен този ден…
Да си поплачеме на Шипка!
А върховете още спят –
през май сънуват страшна зима.
Какво от това, че няма път
щом стълби към небето има?
Роза от Яворов
Двама с теб към безкрая вървим –
без вина най-виновните хора.
Точно тук да поспрем. Целуни ме
пред къщата с рози на двора.
На прага приседнал е мъж.
Нощта все е влюбена в юни –
от розите с мъничко дъжд
разля по тротоара парфюми.
Очаквахме ли синевата
попила обич невъзможна?
Че на разсъмване луната
е най-голяма и тревожна.
Не се обикнахме нарочно.
Да, аз съм сляпа, ти си глух –
простреляни сме слепоочно
с куршуми от тополов пух.
„Раковска“ ще я заболи
под трудните ни тежки стъпки
и остри розови бодли.
…От неразцъфналите пъпки.
Поете, ти си ги полял
с любов, безсъници и думи,
за да ги подари Чавдар
на Мина, Лора… и на Руми.
Сънища
Тази нощ земята се преструва
в тъмното, че непробудно спи.
Колко точно щастието струва?
Как да променим числото "пи"?
Морето от вятър и бури живее.
Нощта – от послания скрити.
Какво ни е нужно да оцелеем?
Прегръдка, пари, тромбоцити?
Светът ни е топка в малките длани
със кал и със сладко изцапани.
Да останем щастливи е възможно да стане,
но само в съня на децата ни.
Карай напред
Като орех разцепен на две,
като струна неакустична,
като тъпа шега… тъпа не!
… като реплика неприлична.
Не се вписвам във твоя живот,
в правилата за хармоничност.
Да! Когато е писал "Идиот"
Достоевски е плакал със сигурност.
Като счупена чаша след пир
като лента магнетофонна,
като сложен на гроб чимшир,
като спукана стомна…
Забрави ме и карай напред.
И защо, за какво съм ти нужна?
Ще заровим във този куплет
до живот обичта теменужна.
Като тъжен евнух във харем,
като тумор във гърло безгласно,
като неказан проблем…
Онемяла от плач и от ясност
остави ме и карай напред.
„Не се връщай назад“ е поверие.
Със закъснял самолет
излетя и любов, и доверие.
Живот и здраве
Когато си тръгна от мен
да те спра всичко бих дала.
Но август ти махна смутен
със ръка от тъга натежала.
Посъветва ни целият свят:
„да сме здрави и да сме живи“.
Но в душите тепърва гърмят
неоткритите експлозиви.
И ние без бой се предадохме
на своите вина и призвание.
Без упойка – дори не си дадохме
надежда или обещание.
Самотата ще спре да боли
и ще бъдем отново учтиви.
Да сме здрави е важно, нали?
Без значение колко сме живи.
Начало
Животът ни се разпилява
накъсан на отделни срички.
Намерили в скръбта изява,
слуги на чувствата сме всички.
Животът ни се разпилява
последния си дъх раздал.
Ламята е четириглава
и пак вечеря с нов скандал.
А ябълката на раздора
отдавна някой е изял.
Не виждате ли, мили хора?
Животът се е разпилял!
На този свят дошли на гости
сме както аз, така и ти.
Нещата ясни са и прости –
на никого не сме слуги.
Животът ни се разпилява,
за да започне отначало.
Последното парче ни трябва:
наместо пръстен – мида в бяло.
И всеки нов копнеж дълбае
в озона на сърцата дупка.
Съдбата ни със теб една е
и почва с мидена черупка.
Анамнеза
Тревите с есен са отровени.
Кърви обилно небосвода.
Сърдечни и порочни спомени
попиват охрата на йода.
И болна сякаш от анемия
е всяка късна бяла роза.
Светът – измъчен от пандемия,
а синевата от склероза.
Лекарствата са недопити.
Ранен на клетките е ствола.
Ти разрушаваш тромбоцити,
аз повишавам кортизола.
Без анамнеза е съдбата,
поставена под карантина.
Със скалпел от лъчи луната
дълбае кръвната картина.
Сезонът е такъв – коварен.
Пороите – епидемични.
Депресията е нормален
симптом на моето обичане.
Пустинен шорттрек
На залез и празни надежди ухае.
Потъват нозете от срам.
Керванът върви си и куче не лае.
А храмът е празен и ням.
Рушат се огнища и Ханаани.
От пясъци става ли дом?
Безпътният вятър с криле оковани,
си търси у мен ветролом.
Понесла сърдечните жертви в чували
керванът го води богиня.
Аз бягам за втори и трети медали
на кънки за лед през пустиня.
Нечестно начало е – тя на камила,
а аз съм потънала в пот.
Камило, дали за последно си пила
вода във предишен живот?
Пустинната буря отново настига ни.
Дори за цигара не спрях.
Звездите дочуват с ушите си иглени –
камила ще мине през тях.
И да затъваме, заедно ще лазим
поставили всичко в залог.
Обикнах камилата, Бог да ни пази!
(Но нашият, истински Бог.)
Ти на живота, богиньо, по платото
върви си със своя керван!
Но дай ми камилата и ето ти златото
от тези игри в Ханаан.
Събличай се
Събличай се. В очите ми се стичат
от плещите ти луди светлини.
Не дишай, мили… Всеки дъх обрича
на незабрава. Хиляди вини
със дрехите ти в пода се разбиват
вместо признание и вместо думи.
Не говори, любими, всеки звук убива
неказаната нежност помежду ни.
Не зная милост! Въглени пръсни
и после върху тях ще коленича.
От плещите ти луди светлини
неистово в очите ще се стичат!
Мечкадари
В черешовите силуети,
по ябълковите снаги
танцуват с рошави комети
пияни от дъжда звезди.
В черешовите силуети,
по ябълковите снаги
танцуват с рошави комети
пияни от дъжда звезди.
Под звездния катун почиват
баща и щерка – мечкадари,
за днес спечелили ронлива
филийка хляб и две цигари.
От мъка циганина плаче.
Жената, мечката, не спят.
Момата калайдисва здрача;
животното не спи от глад.
Бяла магия
Искам да те питам нещо,
а така не смея:
Всяка вечер пред вратата ти
билки аз пилея.
Ти не си ли влюбен вече?
Бялата магия
в капките роса изтече,
моля те,изпий я!
Ако ти не го направиш,
то тогава,знай че,
ще увехне пред вратата ти
тъжното омайниче.
Искам да те питам нещо,
а от срам умирам:
Всяка вечер в полунощ
билките събирам.
Моля и вървя сама
по тревата боса
тази циганка-нощта
да те омагьоса.
Теб опива ли те виното,
от зората взето,
кърваво, като разбитата
плътност на сърцето?
Трябва да ти кажа нещо.
Чуй сега добре:
Ако ти не го погалиш-
утре ще умре.
Ако не докоснеш с устни
устните ми диви,
ще изчезнат от безсилие
всички самодиви.
Вдишвай, вдишвай от магията
пий я, изживей я,
за да оправдаеш вярата
на света във нея!
Дъх си
Ти дъх си. Само дъх си бил.
Защо тогава ме боли?
Когато розите увяхват
остават техните бодли.
Простират пътищата длани,
във всяка длан късметче има.
Различни пътища избра ни
сезонът с нравите на зима.
Съвсем логично този път
не зимата ни изненада.
А есенни мъгли пълзят
и не листа, а чувства падат.
И пак косите ми взривява
безумно вятър листокрил.
Пред този вечно силен вятър
ти дъх си. Само дъх си бил.
В очакване
Преди да изкласят в нивята
неизбежни стихове,
преди тревите да заспят
в очакване на виолина,
преди да ме погали
с мислите си рошавият кестен…
Преди да се гримират теменугите
с мъгла от птиче безразличност,
преди да чуя дързък смях
на киселинен дъжд,
преди изгарянето ми от пеперудите
на кладата на пролетния храм…
…Минзухарът беше сам
и пожълтял от нетърпение.